София 12°C
147 светещи фенери над София за жертвите на комунизма
Почитаме избитите преди 67 години държавници
vsekiden.com ~ сряда, 1 февруари 2012 в 17:35 принт
Клубът на потомците на офицерския корпус на Царство България “Един завет” пуска в небето 147 светещи фенери в памет на жертвите на комунизма. Днес, в 19 часа, при параклиса с Паметника на жертвите на комунизма в парка на НДК, „Един завет“ отбелязва 67-ата годишнина от едно от най-кървавите престъпления на т.нар. „Народен съд“ и почита паметта на избитите регенти, министри, депутати, царски съветници, генерали и висши офицери. Тогава нависоко ще се издигнат светещите фенери – по един в памет на всяка от жертвите.
На събитието присъстват представители на държавни институции, общественици, интелектуалци, граждани.
Последна актуализация: 1 февруари 2012 17:34
Loading ...
България без комунизъм!
Защо Цецка Цачева не прие Народното събрание да почете жертвите на комунизма?! Това е изключително лош знак и госпожа Цачева трябва да подаде оставка!
ВИКТОР
Деветосептемврийският оперетен преврат установява отечественофронтовско правителство, доминирано от малка маргинална, но радикална партия, наброяваща 13 000 членове: БРП (к)омунисти.
Още през първия месец на съветската окупация, в резултат на извънсъдебна чистка 30 хиляди служители, чиновници, духовници и интелигенти са убити или безследно изчезват. През последвалото съдебно прочистване извънредните народни съдилища произнасят 11 122 присъди, от които 2730 – на смърт. От тях са изпълнени 2138, между които потърпевши са стотина депутати, министри и високопоставени сановници на бившия режим. По този повод британският историк Роберт Крамптон пише: “Пропорционално на глава от населението тези чистки трябва да се смятат за най-драстичните в Източна Европа.” Въпреки кървавата разправа българското общество запазва достатъчно сили, за да се опита да възпрепятства неудържимия стремеж на комунистите към хегемонна власт. Още през лятото на 1945 г. партиите на земеделците и на социалдемократите, отколешни опозиционери на стария режим и участници в ОФ-коалицията, влизат в опозиция и обявяват бойкот на предстоящите законодателни избори. Пратеният от Сталин спешно в София Вишински, с мисия да върне отцепниците в лоното на правителството, се сблъсква с упорития отказ на Никола Петков и Димитър Лулчев. Въпреки откритите му заплахи срещу тях, Вишински се връща в Москва бесен, но с празни ръце.
По-късно, след обявяването на републиката, въпреки заканите, провокациите и своеволията, по време на изборите за Велико народно събрание, състояли се през октомври 1946 г., обединената опозиция успява да привлече 30 на сто от гласовете, с което се домогва до 101 от 465 кресла в парламента. Според историка Ф. Оти: “Това е най-високият изборен резултат, постигнат от опозиция в страна от Източна Европа след войната.”
Това обстоятелство няма да попречи щото следващата година остатъкът от парламентарната демокрация да бъде окончателно ликвидиран. През лятото на 1947 г. опозицията е разтурена. Нейният лидер Никола Петков – арестуван в пленарната зала, е осъден и обесен. Следващата крачка към съветизацията ще бъде прочистването в редиците на самата компартия. Едва две години по-късно участта на Никола Петков постига и секретаря на партията Трайчо Костов, като пръв подсъдим в серия процеси, които ще ударят управляващите комунисти в току-що създадените народни демокрации. Подложен на мъчения, както всички останали, той ще признае своите престъпни деяния, но за разлика от другарите му от другите братски страни, той ще се окаже единственият, който при четенето на присъдата ще възроптае, заявявайки на висок глас невинността си и верността си към Съветския съюз.
Едно от първите последствия от победата на единствената партия в България ще бъде налагането в селското стопанство на сталинския модел на колективизация, съвсем неподходящ за едно по традиция аграрно общество, в което 80 на сто от гражданите са селяни или занаятчии, собственици за земя, дюкяни или работилници. При това обстоятелство никак не е чудно, че тази прибързана и волунтаристична стъпка в изграждането на социализма е срещнала силен и масов отпор от страна на българското население. В края на 40-те години първата кампания за силова колективизация на земите всява смут по селата. Разпространяват се позиви, събират се хора по мегданите, някои активисти-колективизатори са прогонени, а понякога и бити, на места селяни – най-вече жени – лягат пред тракторите, дошли да изорат току-що колективизираните ниви. В края на 1949 г. едва 11 на сто от обработваемите площи са кооперирани. Властта е принудена да отстъпи. Дори Сталин съветва: “България се нуждае от пауза.” Но не се отказва. През 1950 година втора вълна мобилизира този път внушителни контингенти на народната милиция, които дори обсаждат някои от по-непокорните села. Земеделските стопани са принудени масово да влязат в ТКЗС-тата, но през пролетта на 1951 г. голям брой от тях се отказват, като наново си поставят синорни камъни и си прибират добитъка от колективните стопанства. Такъв прецедент, присъщ само на България, отсъства от историята на колективизацията в Съветския съюз. Спонтанна, неорганизирана и некоординирана тази съпротива ще бъде постепенно разбита. В края на 1958 г. 80 на сто от земите са колективизирани, по-скоро насила, отколкото доброволно. Това не пречи на българския изследовател Владимир Мигев да констатира: “Както със силата си, така и с географските си размери, тази проява на непокорност няма равна в съвременна следосвобожденска България.”
Колективизацията и разтурването на легалната демократична опозиция ще увеличат състава на няколкото групи въоръжена съпротива, възникнали още през лятото на 1945 г. От 1948 г. до средата на 50-те години съпротивата с оръжие в ръка срещу съветизацията на страната ще увлече над 2000 граждани, дошли от различни социални и политически хоризонти. Архивите на Държавна сигурност признават, че само за 1951 г. 176 нелегални групи са предизвикали 3133 въоръжени сблъсъка, изявени както в индивидуални акции, така и в редови сражения, като онези, проведени край Сливен, Асеновград и Благоевград през 1951 и 1952 г. За същата година същите архиви посочват 1511 арестувани горяни и 350 убити. Спонтанно движение, без истинска външна подкрепа, горянската съпротива, изразила се най-силно между 1949 и 1953 г. ще бъде сурово репресирана и след Сталин ще залинее до 1958 г. От участвалите в нея малко ще оцелеят.
Смъртта на Сталин открива т. нар. период на размразяване, вследствие на което за общоприета първа проява се смятат работническите вълнения в Берлин на 17 юни 1953 г. От своя страна историкът Роберт Крамптон смята, че: “След смъртта на Сталин България е първата източноевропейска страна, където народът прави опит да се опълчи срещу следваната от правителството политика. През май (1953 г.) в Пловдив работниците в тютюневата промишленост вдигат стачка против новите норми, които налагат повече труд, без съответна компенсация.” На 12 май същата година работническото негодуване принуждава българските власти спешно да пратят на място бившия министър на вътрешните работи Антон Югов, самият той бивш тютюноработник, който трябва да се съобрази с исканията на работниците.
По всичко това личи, че в България духът на съпротивата срещу съветизацията е присъствал ни повече, ни по-малко, отколкото в други соцстрани. Но за разлика от постсталинската съпротива, изявила се в Централна Европа, той е поет в България най-вече от хората на село, и то още докато Сталин е жив. За това свидетелстват 150 000 граждани, минали през затвори и лагери по време на комунизма, като не всички са били само безропотни жертви. Така че когато от трибуната на ХХ конгрес на КПСС Никита Хрушчов осъжда Сталиновите престъпления, българското общество – именно поради непокорството си, е било вече “нормализирано” по Сталиново време. Всъщност десталинизацията в България ще трябва да дочака началото на 60-те години, когато чак в 1962 г. са закрити последните зловещи лагери в Ловеч и Белене.