Изкуствоведът Бисера Йосифова: Социзкуството не е само сърп и чук

03.10.2012 09:15   5   14190  

Влезте във Вашия профил за да ползвате тази функция.
Ако нямате профил, направете си тук

Автор: Марина Чертова

Изкуствоведът Бисера Йосифова: Социзкуството не е само сърп и чук
Снимка: БГНЕС

Вече една година Музеят на социалистическото изкуство, който бе открит на 19 септември 2011 г., привлича любопитни посетители от цял свят. Какво ги впечатлява най-много и защо идват в соцмузея? Има ли знак на равенство между социалистическото и тоталитарното изкуство? Кои са най-ценните експонати в музея? С тези въпроси „Всеки ден" се обърна към известния изкуствовед Бисера Йосифова. Тя е зам.-директор на Националната художествена галерия и отговаря за Музея на социалистическото изкуство, който е филиал на НХГ. Бисера Йосифова е възпитаник на Националната художествена академия, където завършва в класа на проф. Атанас Божков. Специализирала е във Франция. Работила е в печатни и електронни медии. Била е зам.-министър на културата. Автор е на книги по изкуствознание, сценарист е на 25 документални филма.


Г-жо Йосифова, какъв е интересът към Музея на социалистическото изкуство и кой се вълнува повече от него - българите или чужденците?

Независимо, че музеят не се намира в центъра на София, интересът към него и посещенията се засилват. Най-любопитното е, че за хората, които са били деца по времето на социализма или пък са родени след това, историята, поднесена чрез изкуството, е много интересна. Нашите деца и младежи не знаят повечето от личностите. Евентуално знаят Георги Димитров, разпознават Ленин, но въобще не знаят кои са Вълко Червенков и Васил Коларов. Другата група - възрастните хора идват с голяма носталгия, защото това е част от живота им. Колкото и да е било трудно човек винаги идеализира младостта си. Голяма част от тези възрастни хора са участвали в бригадирското движение и когато гледат произведенията на изкуството, както и документалните кадри, които са ни предоставени от Националната филмотека, те се просълзяват. Докато на съседните столове стоят български младежи и питат „Тези хора защо плачат". Едните се смеят, виждайки манифестациите, а другите плачат. Важното е, че никой не остава безучастен.

Силен интерес има най-вече сред тези чужденци, чиито държави не са минали през социализма. В музея идват и много руснаци. Навръх 9 септември гледах репортаж по БНТ и бях поразена, че в музея е бил директорът на Кралските музеи в Белгия заедно със свои сътрудници. Той каза няколко похвални думи в рамките на дипломатическия бон тон, но дамата, която бе с него и очевидно е музеен работник, виждайки този микс от кинопрегледи, манифестациите, усмихнатите лица, тя каза, че в западния свят винаги са мислили за социализма в негативна посока. Но когато видяла толкова усмихнати лица на документалните кадри всъщност социализмът не бил толкова лошо нещо. Това нещо го чух и от гостуващите ни австралийски туристи. Те казаха, че когато се върнат в Австралия ще разкажат на своите приятели да посетят този музей, защото там има уникални неща, които могат да се видят само в България.

Другите музеи, които са свързани с периода на социализма са исторически музеи, там има документи, а не артефакти. За чужденците това е екзотика. Цялото ни общество влага много сериозност и страхотно напрежение по отношение на това време, на изкуството и символиката. Чужденците се радват и са силно впечатлени от високото художествено качество на творбите. Те са смятали, че по време на социализма са били рисувани ниско художествени боклуци, което не е вярно. Те са смаяни от това, което виждат, от това, че дори по време на стагнация един творец може да покаже високи художествени резултати.

Пречи ли ви все пак, че музеят не е в идеалния културен център?

Много ме е яд, че този музей можеше да се осъществи, ако имаше политическа визия и държавническо мислене още навремето в същинския център и епицентърът на този музей можеше да бъде мавзолеят на Георги Димитров. Но хората, които нямат култура на мислене и мислят партизански унищожиха знаците на историята. А това никога не трябва да се прави. Дори варварските племена в Египет не събарят египетските пирамиди. Това го правят само примитивни мозъци и за съжаление у нас се сблъскахме с такива. Сега обаче ще обозначим трасето като сложим табели, които да отвеждат към музея, както е навсякъде по света. Така ще улесним както българите, така и чуждестранните туристи. Ще ни помогнат Столична община и КАТ и това ще стане в началото на следващата година.

Водеха се спорове как точно да се нарече музеят - на социалистическото или на тоталитарното изкуство.

Да. Имаше такава дискусия. Не е правилно нашият музей да се сравнява примерно с Музея на терора в Унгария. Той е исторически музей. А нашият музей се казва Музей на социалистическото изкуство. Според мен тоталитарното изкуство е подпериод на социалистическото. За България тоталитарното изкуство заема кратък диапазон от време, не е както в СССР и в сталинския период. Ние сме хванали един малък железобетонен момент, който не води до такива драматични последици, говоря най-вече за изкуството. По време на т.нар. сталински период у нас, който обхваща времето на Вълко Червенков бих отчела само една психическа жертва - Александър Жендов.

Много творци са били ограничавани, но никой не бил физически унищожаван. Нещата, както е известно в историята и най-вече в историята на изкуството, която се движи по други закони, не седят така контрастно. Събитията никога не са такива каквито изглеждат в уводните статии и преди и сега и в политическите речи. Ние се дистанцираме от политизиране на тематиката. Ние показваме историята чрез историята на българското изкуство в един период, който съм дълбоко убедена, че не се заключава между 9 септември 1944 и 10 ноември 1989 г. Това не е надгробна плоча, на която пише кога е роден един човек и кога е умрял. Дори за човек не се отнася така, защото освен тези две дати той има своята предистория, а след това има своята памет. Нищо не влиза така драстично и не отмира така с лекота. Слава Богу, че в наименованието на музея се възприе именно „социалистическо изкуство."

Убедена съм, че социалистическо изкуство съществува откакто има социалистически идеи и ще съществува докато има такива идеи, независимо какви художествени интерпретации ще имат те. Никой не е казал, че социалистическото изкуство е непременно сърп, чук, петолъчка, димящ комин, работник. Но всяка идеология търпи различни превъплъщения. Както е известно в християнството е имало и Инквизиция, няма само високи и благородни помисли. Когато една идеология минава през времето тя се превъплъщава по различен начин. Ето това искаме да се покаже. И затова искам да има дискусии, където да се излагат различни гледни точки от хора, различни по възраст и професия. Ние трябва да си изясним периода, в който социализмът е знак на българската държавност, макар че това само по себе си е доста сложно. От гледна точка на историята това е един миг, но от гледна точка на човешкия живот е един солиден откъслек - цели поколения сме потопени в това изкуство и в това време. Затова, за да осмислим тази малка дистанция, ние трябва да говорим и да показваме това изкуство от различни гледни точки. Както има хиляди начини да се възпитава едно дете, така има и хиляди начини да се поднесе един факт. Истината никога не е една.

Какво ни разкрива социзкуството за българския художник?

Виждаме го по един особен начин - без да бъде конформист, той е водил паралелно съществуване. Ще направим и изложба как един крупен класик на българската живопис в тези най-репресивни години от края на 40-те до началото на 50-те години на миналия век е създал едно официозно изкуство, подчинено на нормативната естетика, която се изисква от партията, но заедно с това прави и картини за себе си. Единственото, което влага в грубо тематичните обвързани картини, за да бъде конференция на ТКЗС или национализатори, или портрет на някой вожд талантливият художник влага майсторлъка си. Когато човек е талантлив, независимо какви са историческите условия, винаги може да създаде не само свой паралелен свят, затворен в ателието, но да покаже и майсторството си в нещо друго. В настоящата експозиция има един портрет на Георги Димитров, който можеше да бъде най-казионният портрет, но го е рисувал Дечко Узунов. Това е един колорит, който е смайващ. Има и други неща, които не са рисувани от толкова надарени хора.

Особено в тоталитарния период някои художници са можели да просъществуват благодарение на своя гъвкав маниер на действие по отношение на изискванията. Но други, които са с по-слаб талант и по-слаб характер оттам нататък нищо не могат да направят, ако ще да дойде Априлски пленум, Юлски пленум, не знам си какво разведряване да дойде. Когато човек не е професионалист не може да остави следа в художествената история. Той може да остави документ, направен с художествени изразни средства. Но вижте и това е ценно.

Кои творби бихте отличили като особено ценни?

Една от най-ценните работи е гигантското платно, което е колективна дипломна работа на курса на Дечко Узунов и се казва „Конференция на първенците от ТКЗС". Работата е рисувана от 1951 до 1953 г. Бай Дечко ми е разказвал как тази огромна картина е рисувана от неговите студенти и е подписана забележете как „Дечко Узунов и бригада". А в тази художествена бригада са били Калина Тасева, Лиляна Дичева, Владимир Гоев, асистент Бойчо Григоров. Бай Дечко ми разказваше: „Това е една трибуна, с многолюдна тълпа, многофигурна композиция, представители на работническата класа, на трудовото селячество, на прогресивната интелигенция и на трибуната в центъра е Вълко Червенков. И един виден селскостопански деятел му поднася две агънца. Когато видях платното за пръв път обаче се оказа, че бай Дечко просто е забравил, там са изрисувани прасенца, а не агънца.

Това означава ли, че независимо, че една творба е рисувана по време на тоталитаризма не трябва да принизяваме нейните художествени качества?

В този тоталитарен подпериод има неща, които са със съмнителни художествени качества. Те са просто художествен документ на епохата. Но в България никога не е съществувал социалистически реализъм, освен тук таме в този лабораторен, страховит вид както в Съветския съюз, Северна Корея, Китай, Виетнам. Имаме една колекция от плакати, подарък от Китайската народна република още от 40-те години. Там виждаме в кристален вид Мао Дзедун сред народа и то още преди Културната революция. У нас се проявява невероятното свойство на българския художник да бъде гъвкав, без да бъде конформист и да съхрани таланта си, да не могат да го смачкат. Художникът винаги е тичал по тъча, имал е невероятна жизнеспособност. Трябва да показваме миналото чрез изкуството си, без да влагаме политически пристрастия и да даваме политически присъди. Човек, който не си знае историята не може да оцени настоящето, камо ли пък да си направи точната стратегия за бъдещето.

Какво предстои скоро в музея?

През октомври ще направим изложба на плакати от тоталитарния подпериод - от 1947 до 1953 г., когато умира Сталин. Има невероятни плакати, които са правени от страхотни художници. От фондовете на НХГ изрових един великолепен плакат „Как да гласуваме за ОФ" от 1952 г., рисуван от Бенчо Обрешков. Има плакати от Александър Стаменов, Стоян Сотиров, Александър Жендов, Вадим Лазаркевич. Най-малко очаквах, че Лазаркевич, който е детски илюстратор на книжки от 30-те години човекът е трябвало да се препитава като прави агитационно-пропагандни плакати за социалистическото строителство и интернационализма. Младият Иван Кирков също е правил плакати. Руска Маринова, която е била около царския двор преди 9 септември, след това също е правила политически плакати. Това са имена, не са случайни автори, които са правили нещата току-така. Те рисуват или съвсем убедено, или пък защото е трябвало да просъществуват.


Вашето име:
Коментар:
Изберете аватар:

Без аватар














Публикувай
КОМЕНТАРИ добави коментар
Вашето име:
Коментар:
Изберете аватар:

Без аватар














Публикувай

Бешков

Бисера, не се прехласвай по реакциите на хора, които никога не са живели в соцобщество. Твоите гости, които се радвали на щастливо усмихнати лица по манифестации, да бяха погледнали лицата на немците на митинг на Хитлер! Те не само са щастливи, те благоговеят. Което не значи, че Хитлер е един симпатичен чичко...

29.12.2012 18:10:15

kolega

T'po, po-t'po, nai-t'po, Iosifova.

29.12.2012 18:10:15

Соцсрамотии

Никога не съм считала за нужно да обяснявам на децата си, че Майстора е бил гъвкав, без да е конформист, бягал е по тъча защото е бил жизнен и е нарисувал картина със Сталин на заден план. Казала съм им, че Майстора е велик български художник Майстора ще остане в бъдещето на поколенията. Той ще остане в историята. Това е достатъчно. И Дечко Узунов няма да се помни с Червенков, бригадири агънца и прасенца. Какво да рисува със студентите по това време – Ето част от интервю на Бисера с Дечко Узунов. Той коментира „колективната картина "Текезесарска конференция": „Абе, такива времена бяха. И аз бях формалист. И аз си направих самокритика. Имаше такива моменти. И Майстора беше критикуван. Можеха да се правят само етюди, а голите женски тела минаваха за формализъм. Като ни викат за критика, аз казвам: виновни сме, та дано да се оправи работата.” Как да се обясни това на младите извън политиката? Те вече са свободни, и тези, които са влизали в известни галерии, няма да са в захлас от тази картина. Те ще питат защо е рисувана от талантливия бай Дечко. Единственият и напълно достатъчен отговор е – такава беше политиката

29.12.2012 18:10:15

V

Мъдрецът е казал – трябва да минат 40 години за да измрат тези, които помнят робството. Тогава ще сме свободни да говорим и показваме каквото ни дойде на ума.. Ние, които помним, сме все още живи. Какви усмивки, какви умиления. От 8-ми клас до края на следването ми са ме мъкнали по есенни и летни бригади – задължително. Иначе изхвърчаш. Беше мръсно и гадно. Тъпчеха ни на сламени дюшеци във физкултурния салон на селското училище. Младите не вярват, че Бийтълс бяха забранени, за конска опашка и тесен панталон те прибираха отрядници. Не е нужно да знаят кои са Червенков и Коларов. Тато им е достатъчен. По-добре е да знаят кой е Стамболов. Бешков е напълно прав! Нагледали сме се на документални филми с бесен Хитлер и много усмихнати и пеещи манифестанти. И с Мао беше така.И в Северна Корея е така. И с Бисера е така. Това е останало, това показва. Документални ленти от Белене няма.

29.12.2012 18:10:15

фффф

Музей изграден върху кръвта на милиони невинни в името на една криминална идея. Отврат. Музей за срама с който ще се запише в историята българската социнтелигенция която израстна върху кръвта на интелигенцията от преди 9 септември. И госпожата дава акъл. Не 2 милиона а още толкова ще прокудят.

29.12.2012 18:10:15

ВАШИЯТ FACEBOOK КОМЕНТАР
реклама
реклама

Материалите във www.vsekiden.com са авторски. При цитиране на части от текстове и при използване на цели текстове позоваването е задължително.

Copyright © 2002 - 2013 Vsekiden.com Всички права запазени.