Живописецът Васил Стоев:

Милена Очипалска ~ четвъртък, 18 септември 2008 в 12:52 принт

Васил Стоев е роден на 07.08.1950 г. в гр. Първомай. Завършва приложна графика в Националната художествена академия. От 1981 г. до 2003 г. участва в 79 самостоятелни и колективни изложби в страната и по света. Негови творби са притежание на Националната художествена галерия, Градските художествени галерии в София, Пловдив и Бургас, както и на галерии в Малта, Франция, Швейцария, Холандия, Германия, Италия, Гърция, Турция, Белгия, Португалия, САЩ и Япония. Има участие и продадени картини на търг на “Сотбис” през 1989 г. Носител е на наградата „Пловдив” за 1999 г., Втора награда от международното биенале в Малта – 1997 г. и Почетна награда в Малта – 1998 г.

Господин Стоев, предстои ви изложба в Хърватия. Разкажете нещо повече?

Това не е моя самостоятелна изложба, а съвместна – заедно с художника Николай Янакиев. Ще бъде в Загреб – в техния голям музей “Мимара”, който притежава много богата колекция. Изложбата се организира по случай 100 години от независимоста на България. Включена е в културната програма на София под егидата на Хърватското министерство на културата и българското посолство в Загреб. Двамата с Ники Янакиев ще покажем по 15 платна, които са с по-голям формат – интериорът на галерията е по-просторен и няма да има камерни работи. Няма строга тематика – всеки се явява със своя собствен стил и професионализъм. Открива се на 23 септември.

Били ли сте друг път в Хърватия, познават ли ви там като художник?

Като творец ми е за първи път. Иначе съм ходил в Загреб – много европейски град, въпреки че не са в Европейския съюз. Като една малка Виена – хубави църкви и сгради. Архитектурата и манталитетът са европейски.

Определят стила ви като “абстрактен експресионизъм”. Вие приемате ли това определение?

Не съм се замислял над това, защото никога не съм търсил тенденциозно някакъв стил, в който да работя. При мен нещата си дойдоха някак от само себе си – завърших Художествената академия, започнах да работя по този начин – с едри мазки. Харесваха ми много картините на Владимир Димитров-Майстора и други по-експресивни художници от европейската и световната школа и така нещата тръгнаха в тая посока.

Не знам доколко е точен подобен термин. Нека изкуствоведите, които са по-надълбоко в нещата, определят стилове. Лично аз нямам никакви претенции за точен стил. Работя това, което ме вълнува. Даже имам моменти, в които не се замислям какво точно рисувам. Няколко пъти са ми задавали въпроса, дали, когато рисувам, си мисля после къде ще отиде тая картина. Това е пълен абсурд. Когато човек остава сам с платното и със себе си, тогава нищо не го интересува. Това е една магия, която лично аз не мога да си обясня.

Може би рисуването е малко или много Божа работа?

Не малко, а изцяло. Аз имам моменти, в които даже не гледам къде ми е палитрата – само гледам какво става на платното – като някаква магия е! Колкото и абсурдно да звучи, все едно, че някой ти движи ръката… като някаква магия. Звучи странно, като си го говорим, но е истина. Без да си приписвам някакви свръхестествени качества. Има такива моменти и жалко, че не са много чести.

Проф. Маразов твърди, че творите “на границата между реалното и имагинерното”. Изглежда, че ви вълнуват граничните състояния. Отразяват ли вашите картини личността ви?

Мисля, че характерът на един човек силно определя и творчеството му. Ако мога да се изразя по-илюстративно, ми е направило например впечатление как Емил Стойчев рисува леко деформирани нещата и те са някакси много близко с него самия. Имаше един художник Коста Форев, лека му пръст, той разказваше вицове и те като че излизаха в картините му – мисля, че има някаква симбиоза между автора и това, което рисува.

Какво прави пловдивската бохема? Имахте много силна група на художниците, събирате ли се още?

Пловдивската бохема, за съжаление, лека-полека оредява и новият начин на живот помага за това. През новия век бохемата вече умря – няма бохема, защото приключиха тези безкрайни хубави празници. Работехме до обяд и после с Митко Киров, с Георги Божилов и с други колеги се събирахме и коментирахме кой какво е нарисувал. За съжаление много си отидоха един по един от тоя свят – Жоро Слона, Йони Левиев… лека им пръст. И лека-полека се затворихме всеки в своя си свят – и всеки се спасява по единично.

А няма ли млади творци, които да поемат традицията?

Има много млади творци. Сега наскоро в Пловдив се откри Есенният салон на изкуствата и много талантливи и професионални като творци млади колеги, които са завършили в Европа, показаха свои произведения. Но го няма онова общество на художниците. Едно време ние живеехме всичките заедно. Беше весело, имаше общи художествени изложби, вечер след откриването винаги се събирахме. Сега това нещо изчезна. А мисля, че не само в Пловдив, а и в целия свят е така. Няма го този живот вече. От време на време се виждаме с колеги, но не е същото. Едно време и като деца играехме заедно. А сега поколението като че се усамотява – компютри и т.н. В момента пловдивчани очакват с нетърпение едно приятно преживяване – Нощта на музеите и гелериите на 26 септември. Това е голям празник за града. Всички галерии са отворени, има хора по улиците, приятно е, весело е… Като бяла нощ. Много добро хрумване и прави чест на пловдивската община, на галериите и музеите, на творците и колекционерите и на всички, които участват.

Предстоят ли ви скоро други пътища извън България?

Ше бъда куратор на една много престижна изложба, която се открива на 14 февруари 2009 г. във Виена – трима български художници и трима от най-известните австрийски автори. Ще представим страната заедно със Свилен Блажев и Стоимен Стоилов. Изложбата е посветена на членството ни в Европа. Едновременно с общата експозиция на австрийски и български художници ще има и концерт на Софийската филхармония, и експозиция на Археологическия музей на тракийско наследство. Очертава се хубав празник на българската култура във Виена. Надявам се да покажем, че в България наистина има изкуство. Да не ни мислят само за аборигени и престъпници. Знаете кои тръгнаха първи из Европа и създадоха лоша слава на България и българите. Затова не само художниците, но и спортистите, хората на науката – всички общо трябва да се опитаме да представим страната си в добра светлина. Но става бавно и трудно.

Международното признание не е ново за вас. Как се случи така, че ваши картини попаднаха на търг в “Сотбис”?

Стана случайно. Помня, че служителката, която работеше в външнотърговско обединение “Хемус”, дойде и ми каза: “Васко, в “Хемус” ще пристигнат много сериозни гости, които искат да видят българското изкуство. Донеси, ако можеш, малко картини”. И с няколко мои колеги занесохме по 4-5 картини в София. Оказа се, че “сериозните гости” са експерти от аукционна къща “Сотбис”. Те получиха възможността да видят почти цялото българско изкуство по онова време. Привилегията на софийските художници беше, че те можаха да разведат експертите из ателиетата си.

След като специалистите разгледаха, каквото можаха, ние застанахме като на изпит – да видим какво ще се случи. Разбрах, че са ме одобрили и че ще участвам на търг в “Сотбис”. Беше голяма радост. Освен мен за търга бяха одобрени и Димитър Буюклийски, Светлин Русев, скулпторката Маргарита Пуева и Емил Стойчев. На самия търг успяха да се продадат работите на Димитър Буюклийски, на Светлин Русев и моите. От “Сотбис” бяха решили да ни популяризират по целия свят. Всичко обаче се случи малко преди промяната през 1989 г. След това договорът между “Хемус” и “Сотбис” се прекъсна автоматично. Нещата се объркаха и приключиха. Жалко, но пък след това се отвориха директните връзки към света. Ето, вече много от младите автори имат възможността да специализират в чужбина и да работят, където поискат. Няма граници – ние сме в една обща държава – Европа.

Имали сте нелеко детство. Как успяхте да останете художник през годините?

То е малко тъжна история. За съжаление майка ми почина много млада и трябваше да уча и да пребивавам известно време в дом за сираци. Там обстановката беше много по-различна от домашната. Имаше една занималня и аз вечер след училище си рисувах. Сега се сещам, че поводът беше един подарък. На един хубав празник, май новогодишен, – с ракети и фойерверки – един от по-големите батковци ми подари един акварел. Аз бях много силно впечатлен и започнах да рисувам. И съвсем неусетно, лека-полека се запалих. После дойде интересът към биографиите на известни и велики художници. Казах си, че ще стана художник. И досега с това се занимавам. Мисля, че нямам много време да си сменя професията (смее се). Колко се получава, какво става, да кажат другите. На мен наистина ми е много приятно да рисувам. Отделям повечето от времето си само за рисуване. Това ми е животът.

Човек трябва да се отдаде изцяло на изкуството, иначе нищо не става. И много пъти съм чувал от приятели с други професии реплики от рода на: “Е, какво толкова сега…”. А аз им отговарям: “Вие си имате заместници и всякакъв персонал, а на художника няма кой да му свърши работата”. Художникът трябва да върши всичко сам – да си опъне платното, да го подготви, да си поръча рамката, да го нарисува и т.н. Отстрани погледнато, сигурно е много лесно. Най-важното обаче е, че това, което създава художникът, е удоволствие за самия него. И ако не изпитва радост и необходимост да рисува, не би трябвало да се занимава с изкуство.

Последна актуализация: 18 септември 2008 14:46